Възприятие

Възприятието е познавателен психичен процес, при който в мозъчната кора в тяхната цялост се отразяват предмети и явления от околната среда при непосредственото им въздействие върху сетивата. Възприятието позволява да се разбира и интерпретира заобикалящата човека среда, като това зависи от капацитета на мозъка за възприемане и преработване на информация.

Долината се обгърна от сянка, а залязващото слънце докосна далечните планински върхове и сякаш те се възпламениха отвътре. На север от пътя, планините стояха голи и безжизнени след пожара, на юг се проточваха зелени хълмове, гъсто обрасли с храсти и млади фиданки. Огромни птици, без да мърдат с криле, кръжаха високо в небето, заек без да бърза прекоси пътя, чуваше далечно бучене на самолет. От двете страни на пътя се виждаха портокалови градини, добре планирани и изглеждащи прекрасно. След горещия ден във въздуха се разнасяше силна миризма на градински чай, а също така и аромат на нагрята от слънцето земя и сено. Портокаловите дървета с техните ярки плодове станаха тъмни. Чуваха се пъдпъдъци, някаква птица изчезна в храстите. Дълъг змиеподобен гущер щом усети кучето запълзя под сухите съчки. Вечерната тишина се спускаше над земята.

Опитът – това е едно, а възприятието – съвсем друго. Опитът е препятствие за възприятието. Опитът, приятен или неприятен, стои на пътя на възприятието. Опитът се намира в мрежата на времето, той е в миналото, той е станал памет, която оживява когато се сблъсква с настоящето. Живота – е настоящето, то не е опит. Тежестта и силата на опита хвърлят сянка на настоящето и благодарение на това възприятието става опит. Умът – това е опит и той никога не може да се намира в състояние на възприемане, това, което той изпитва е продължение на опита. Умът познава само опита и той никога не може да приеме новото, докато не се отърси от опита на миналото. Това, което има характер на продължение от миналото, никога не може да се намира в състояние на възприемане. Опитът не е път към състояние на възприемане, възприемането не е състояние, в което присъства опит. Опитът трябва да отстъпи, за да остане място на възприятието.

Умът може да има работа само със собствени проекции, само с известното. Възприятието на неведомото е невъзможно, докато умът не престане да събира опит. Мисълта е израз на опита, мисълта е отговор на паметта и докато се намесва процеса на мисълта, възприятието е невъзможно. Няма такива пътища, няма такъв метод, който да сложи край на опита, тъй като самите средства и методи са препятствия за възприятията. Да знаеш крайната цел е да знаеш къде отиваш, а да имаш средство за достигане на целта, значи да твърдиш известното. Желанието за достигане трябва да изчезне, именно това желание създава пътища и цели. За възприятието е необходимо смирение. Но колко бързо умът, почувствал възприятието, го превръща в опит! Колко бързо той осмисля новото и го превръща в старо! По този начин създава и това, което възприема, и това, което се възприема и това слага начало на конфликта на двойствеността.

В състояние на възприемане няма нито възприемащ, нито възприеманото. Дърво, куче, вечерната звезда – това не са предмети, които възприемащия трябва да възприема, те са само едно движение на възприемането. Не съществува разкол между наблюдаващия и наблюдаваното. Няма нито време, нито пространство, така, че мисълта да може да се отъждестви. Мисълта напълно отсъства, но затова остава битието. Това състояние на битието не може да бъде предмет на мисълта или медитацията, това не е нещо, което е необходимо да се достигне. Възприемащия трябва да престане да осмисля и едва тогава чувства битието. В безмълвието на неговото движение е това, което е извън времето.

Джиду Кришнамурти
от книгата „Проблеми на живота“