Защо реалността не откликва на нашите желания!

 

„Истината е страна без пътища”

Кришнамурти.

 

 

 

 

„Истината е страна без пътища” - това не са само думи на един уникален човек, живял в нашето време. Ние, хората рядко осъзнаваме нашият живот, като нещо цялостно и уникално. Всеки един от нас живее в свой собствен свят, със свои собствени желания. Тези желания, стремежи, мечти, копнежи определят нашия път през живота и всеки различно преоткрива истината сам за себе си. Ние живеем със своето „Аз”, а то не е нищо повече от една емоционална памет, карта на нашето минало.

 Нашето „Аз” е всъщност нашата мисъл, а мисълта е осъзнаване на реалността. Тя е това което сме, но много рядко това, което бихме искали да бъдем. Но освен мисълта, ние имаме и разум. Мисълта е програма, която оперира с нашата памет. Паметта ни е нещо без което не можем да съществуваме, но ние нямаме никаква причина да задържаме във себе си и трупаме в паметта емоционални преживявания. Емоциите, чувствата, те са в сферата на разума. Разума е нашата дълбока същност, нашата душа. Разума е същността на това което чувстваме и възприемаме. Но ние често бъркаме чувствата на разума, с тези които ни предоставя мисълта. Мисълта умело ни манипулира и често ни сме готови да я приемем за разум.

Ето защо, реалността често не откликва на нашите желания! Защото ние сме подчинени на нашите мисли, но те не могат да определят нещото, което наричаме съдба. Какво е съдбата? Нещо предначертано ли е или всеки сам си я гради?

Всеки един от нас, абсолютно сам определя съдбата си! Прави това единствено и само чрез своите действия. Съдбата е нашия жизнен път, който ние извървяваме. Той се определя от хилядите решения които взема всеки един от нас, във всеки един миг от живота си. Решения взети в мига на настоящето, в което всеки един от нас живее. Това е истината, която ние търсим, истината, която определя нашето бъдеще и това винаги се случва в реалността.

Къде е тогава проблема? Защо реалността, която толкова желаем на откликва на нашите желания и не получаваме съдбата за която така копнеем? Така е защото ние винаги живеем в конфликт. Това е конфликт между разума и нашето „Аз”. Конфликт между миналото и бъдещето, между частицата и цялото. Ясно е, че всяко решение взето в настоящето определя нашето бъдеще, но това решение, почти винаги се гради на някакъв наш предишен опит, на преживяна ситуация, сходна с реалната в момента. В мига в който трябва да вземем решение, мисълта влиза в конфликт с разума и ни дава готовото решение, за програмираното решение, което е записано в нашата памет. Така ние следваме нашия модел на поведение, който веднъж изграден не търпи промяна. От тук е поговорката: ”Вълкът козината си мени, но нрава не.”

Защо е толкова невъзможно в нас да се случи промяна, която да разруши конфликта в нас? Защо ни се струва невъзможно да преодолеем програмите наложени ни от средата в която живеем, възпитанието, образованието, религията? Защото винаги слушаме нашата психологическа памет. Така сме научени. Да мислим и използваме миналото, което е оставило отпечатък върху нас. Така ние не се променяме. За да се случи промяна, трябва да се научим да избягваме клопките на мисълта, да я изолираме от вземането на решения, като я накараме да млъкне и когато това се случи, ще видим истината, ще я почувстваме и ще и се доверим. Не може да се опише с думи това усещане, не може да се изрече, нарече – то е чувство, просто идва и ти знаеш, че това е истина. Тогава това си ти, чист, неопетнен от предишни конфликти и в теб няма конфликт, а само истина.

Всички ние сме част от обществото, обществото ни е част от човечеството, а човечеството е част от живота на планетата. Всичко е едно цяло и когато го разбираме няма конфликт. Конфликта е в разделението, неприемането, че всеки един от нас е част от нещо по-голямо, а не сам по себе си. Неразбирането, че цялото е по-важно и по-значимо от отделното. Но парадокса е също в обратното, защото отделното съставя цялото и от отделното зависи цялото. Но цялото винаги влияе по-силно на единицата, отколкото единицата на цялото. Нима нещо може да работи пълноценно, ако не е цяло, ако всяка една негова част не си е на мястото и не върши това, което трябва. Това е щастието – осъзнаването за своето място в цялото и приемането на своето място в него.

Всеки човек има силни и слаби страни. Те трябва да са в хармония, защото са едно цяло. Но рядко е така. За повечето то нас слабите страни вземат превес, доминират. Когато слабите страни вземат превес в решенията, ние изпитваме страх, неувереност, нерешителни сме, следваме модел и така не реагираме на настоящето адекватно. Няма ситуации, които да са абсолютно идентични във всяко едно отношение.

Когато доминират силните ни страни, често рискуваме опасно, опитваме се да постигнем желаемото и не подбираме средствата, а използваме всичко възможно. Това води често до катастрофални конфликти и ужасни страдания. Целта никога не може да оправдае средствата с които е постигната.

Затова трябва да помним, че всяко решение, взето сега, определя нашата съдба. То е нашето бъдеще и само от нас зависи какво ще е то.

Istinata e strana bez pqtischcta kazva Krishnamyrti , koeto ne e vqrno, zashcoto po- moe mnenie pqtqt kqm istinata e edin nezavisimo v kakqv aspekt se otnasq , i mnogo trydno se namira , zaschtoto ima mnogo pqtishcta koito mogat da ni otdala4at ot istinkiq pqt, no vinagi idva momenta kogato razbirame za istinata nezavisimo po koi pqt sme trqgnali .Pravilnoto e vinagi da si kazvame istinata za da ne se lytame po mnogoto pqtishcta za da q tqrsim . Realnosta ne otklikva na nashcite gelaniq po nqkolko pri4ini , zashcoto ne sme sigyrni dali gelaem neshcto naistina ili zashcoto ne vsi4ko zavisi ot nas , imam naizpredvid obstoqtelstvata .

i nikoga ne zabravqi , 4e kogato gelaeshc neshto mnogo silno se sbqdva nezavisimo ot trydnostite , iskreno ti pogelavam vsi4ki tvoi me4ti da stanat realnost