Те отново се оказаха в стаята и в душата на всеки неговата същност се бореше с личния му морал. Огънят беше изгаснал и Андрей разбута с ръжена жарта. Подхвърли две цепеници и запали нова цигара.

   Бурята навън все така виеше, но на никой още не му се спеше. Всички горяха от нетърпение да чуят следващия разказ на Владимир Степанович, но Андрей не издържа да изрази мнение.

   - Нима можеш да приемеш това Володя. – попита той.

   - Защо не. Любовта, както каза Петя, няма нищо общо с плътта. Любовта принадлежи на духа.

   - Понякога терзанията на духа, могат да те погубят. – Каза Сергей Андреевич.

   - Мисля, че сте прав. – намеси се Афанасий Петрович.– Ако ми позволите, бих ви отнел правото на следващия ви разказ, за да разкажа, как недомлъвките и липсата на смелост могат да превърнат живота ти в ад. За щастие тази история има щастлив край и аз си мисля, че това се дължи на интуицията и смътното осъзнаване, че не всичко е такова каквото изглежда. 

   - Разбира се. Тъкмо ще имам време да си почина. Знаете, че не обичам да говоря много.

Мистерия

    Степан танцуваше с Лидия. Това беше денят на тяхната сватба, но той не смееше да я погледне в очите. Една тайнствена мистерия около година владееше душата му и не му даваше покой. Дори и в този ден, когато танцуваше със съпругата си, той хвърляше бързи погледи към Наташа, жената на брат му и за пореден път онази тайнствена неизвестност го сграбчваше за гърлото. Немият въпрос, който просто не смееше да произнесе, му пресядаше и душеше. Той отчаяно искаше да открие отговора, забулен в тайна и украсен с догадки, но силата на истината, потвърдена окончателно, би го сразила по-силно и от най-тежкото престъпление, което би извършил.

   Гостите не бяха много, само близки и приятели  на  семейството. Той оглеждаше залата с  поглед по  скоро объркан  отколкото щастлив. Баща му, професор в университета, както винаги спореше в единия ъгъл с неколцина колеги. Степан знаеше до болка тази негова страст към спора в който той винаги печелеше, благодарение на бързия ум и желязна логика.

    Желязна логика. Тези думи се набиваха в умът му като безброй иглички. С тази желязна логика беше надъхан от малък и сега тя го измъчваше и държеше в своя капан. Чувстваше се като в грижливо подреден лабиринт в който всичко е ясно и все пак няма изход, а дори и да имаше, той не би искал да го приеме. Към всичко това се примесваше някакво неясно чувство, породено от Лидия, неговата жена, а това вече не се подчиняваше на логиката. Знаеше, че ако иска проумее нещо, трябва да се отърси от привидно правилния път на логиката, който го заслепяваше и прикриваше истината.

   Когато го обгърна тишината настъпила след празненството в неговата стая, която познаваше още от детството, той беше окончателно изтощен от терзанията, които непрестанно предизвикваше, сякаш така щеше да изкупи вината си към Лидия и брат си. Тази стая, изпълнена със спомени, тази вечер не можеше да го успокои. Детските лудории и приключения си бяха отишли, доскоро те все още витаеха като духове, сплели се със стените, но и най-дребната вещ, свързана с детството, днес беше грижливо изнесена от стаята. Тя вече не беше само негова, а и нейна и живота на стаята се променяше, както и неговия.

    Беше пораснал и всичко безвъзвратно се променяше. Както и случилото се преди време. А всичко започна в една топла юнска вечер, когато брат му го покани на маскен бал в Москва, където той служеше и беше сгоден.

   - Здравей, Стьопа. – провикна се той, още щом го зърна на вратата, да стои в нерешителност пред всички пирати, принцеси, дон Жуановци и още много други герои, които сякаш бяха излезли от книгите и си дали среща тази вечер.- Как е малкото ми братче?- попита той, когато се приближи. Степан едва го позна, преобразен, като стар морски вълк, сякаш току що слязъл от кораба, пристигнал от Индия. Защо точно Индия, не можеше да си отговори. Просто тази страна звучеше тайнствено и екзотично, обвита в звучните думи: “Южни морета “.

   - Тъкмо слизам от кораба, капитане. По пътя насам срещнахме силни бури и ужасни рифове ни се изпречваха.

   - Радвам се, че сте успели. Опасностите на океана са коварни.

   - Но ние с океана се познаваме отдавна.

   Двамата се разсмяха. Тази детинска игра ги върна в безоблачното детство.

   - Стьопа! Моето малко братче.- с насълзени от радост очи, провикна се Игор и го прегърна.- Защо си без костюм?

   - Нямах време.

   - Не се приема. Идвай. Не може така, това е маскен бал и без костюм не се допуска никой.

   Игор го поведе на горния етаж, където го накара да облече неговия костюм.

   - Нали знаеш Стьопа моята страст към преобразяванията, затова имам резервен. Всъщност имах още няколко, за всеки случай, но ги раздадох на такива като теб.

   Степан се усмихна на ентусиазма на брат си с който той приемаше всичко.

   - Винаги си умеел да се веселиш.– каза той.- Радвам се, че имам такъв брат.

   - Хайде! Стига си любезничал. Да слизаме да се веселим.

   Те слязоха отново в залата и се сляха с гостите. Степан познаваше много малко от присъстващите, но при тези обстоятелства едва ли би различил някого. Той гледаше маскираните лица на дамите, за да открие Наташа, годеницата на брат му и да я поздрави с годежа на който той не беше присъствал, но не я откри. Затова пък срещна магнетичния поглед на една принцеса, чието лице се криеше зад златиста, обсипана с блестящ прах маска. Очите и развълнуваха нещо в него и невидима ръка докосна сърцето му, хвърляйки го в смут и копнеж.

   - Един танц, моряко.- каза девойката, докосвайки го по рамото.

   - Мога ли да откажа на една фея.

   - Разбера се, че не. Пристигате отдалеч?

   - От Индия. Пребродих Южните морета  в търсене на  най-прекрасната принцеса.

   - И открихте ли я?

   -Уви, не. Но светът е пълен със слухове за една. Но тя е заключена във висока и мрачна  кула, в замъка на зъл магьосник.

   - Искате да я спасите.

   -Красотата и била толкова омайна, че омагьосвала всеки който я види.

   -Това е опасна жена.

   -Така е. Дори самият магьосник, въпреки своите умения не смеел да я погледне , а когато я посещавал , я гледал в огледало .

   -Да. Все пак и той е мъж.- с усмивка каза непознатата.-Не мислите ли, че може да е избягала.

   -Дано не е. Защото горя от желание да я спася.

   Девойката замълча и прекъсна започнатата игра на думи, подухваната от нея. Танцът ги завладя и те се носеха под звуците на музиката, като мълчаливо се гледаха в очите и не откъснаха поглед един от друг, докато не отзвучаха и последните акорди носещи се по въздуха. От този момент Степан често я търсеше сред хората и почти винаги я откриваше. Щом погледа му попадаше на нея, тя сякаш го усещаше и се обръщаше към него, но щом се мъчеше да я доближи тя изчезваше като призрак. Личността на тази девойка така го завладя, че той  забрави за всички останали. Не можеше да се отърве от желанието да зърне лицето и, да разбере коя е тя и как се казва.

   Някак си успя да потанцува с нея още веднъж, а времето летеше неусетно. Опитите му да разбере коя е тя останаха неуспешни. С чаровна усмивка, тя се изплъзваше от въпросите му и не искаше да се издаде. Дали тя знаеше кой е той, беше другия въпрос който си задаваше но за него той беше по-маловажен от другия. Унесен в мислите и играта на погледи, той я изгуби. Това го изпълни със смут. Тя просто изчезна и опитите му да я открие не дадоха резултат. Не посмя да попита брат си за тази тайнствена непозната от която дъхът му спираше, а сърцето ускоряваше мълниеносно своя бяг само при вида и.

   Разочарован, потънал в меланхолия, той се оттегли в един ъгъл, загубил всякакъв интерес към обкръжаващия  го свят на  веселие и смях. Музиката не му се струваше вече толкова приятна и направо прогони брат си, който се помъчи да го въвлече в разговор.

   Отнесен в мъглата на своето аз, отправящ празни погледи по залата, той неочаквано потръпна от сладостно вълнение. Край стълбите, водещи към втория етаж, му се стори, че я зърна с крайчеца на окото си. Стори му се, че видя сребристата и рокля да проблясва, изчезвайки нагоре, като някакво видение за което дори не беше сигурен, че е истина. Не помнеше как се озова горе, в полумрака на коридора на втория етаж, където музиката едвам долиташе. Не можеше да си обясни, но беше сигурен, че тя е тук някъде и той щеше да я открие. Желанието да я види, поне за миг, още веднъж го беше обзело с целия си неумолим копнеж, по-силен от волята му, страховете и разума. Душата му гореше в тайнствени, жадуващи пламъци неизпитани досега  от него.

   В дъното на коридора, когато зави зад чупката която правеше, той я зърна в лунните лъчи, пронизващи коридора с бледите си сребристи отблясъци, осветяващи всичко на което попадаха с призрачна светлина. Те проникваха през прозореца до който тя беше застанала все така тайнствена и желана. Приличаше на призрак с блестящата си рокля, сякаш изтъкана от лунни лъчи. Маската, все така скриваше лицето и цялата светеше сякаш не луната се отразяваше по нея, а беше част от самата девойка.

   Степан бавно се приближаваше, страхувайки се, че тя може всеки миг да изчезне, светлината да се разпръсне и образът да се разтвори в мрака. Не откъсваха поглед един от друг и омагьосани от невидима сила, двамата тръпнеха при всяка крачка, която ги сближаваше. В сърцето на Степан се надигаше тайнствено цвете, пръскащо своята красота на всичко около него. Струваше му се, че тя беше част от него, нещо което винаги беше търсил и досега не беше осъзнавал колко му е липсвало.

- Коя сте вие, за бога?- попита той когато се приближи.- Защо

така ме измъчваш?- искаше да каже още хиляди неща, но те засядаха в гърлото и гласът не му се подчиняваше, но успя да го каже по друг начин и почувства, че  тя  го разбра, защото  то  беше казано не с думи, а с гласът на сърцето, бликащ от очите.

    Нейния поглед, единственото което той виждаше му говореше             същото и дори думите, които тя произнесе, ги знаеше, още преди да ги чуе.

   - Едно момиче което те обича ... много отдавна ... Ела! Приближи се!

   - Страхувам се.- прошепна той.

   - Защо?- нежния и глас го докосна с трепета  на плахата усмивка озарила устните и.

   - Боя се, че ако те докосна, ще изчезнеш. Ще се разтвориш в лунната светлина, която те огрява.

   - Не съм призрак. Докосни ме.

   Тя протегна ръка към него и Степан, с лудо биещо сърце, протегна своята. В последния момент, преди пръстите му да докоснат нейните се отдръпна.

   - Не мога!

   - Не се бой. Докосни ме.- тя взе дланта му и я притисна към сърцето.- Почувствай как тупти, изпълнено с любов. То бие само за теб и неговата любов е по-силна от всичко, готова е на всичко, но трябва да я откриеш сам.

   Степан чувстваше ударите му като свои и сякаш не дланта му я докосваше, а неговото сърце. Усещаше плавната извивка на гърдата под която то туптеше, но дори и сега му се струваше, че може да се събуди всеки момент.

   - Кажи ми поне името си?- каза той.

   - То не е важно. Прегърни ме и пий от моята любов. Нека бъдем щастливи сега, в този миг.

   - Но искам да знам коя си за да те открия.

   - Ще ме откриеш, ако наистина го желаеш.

   - Ти ме измъчваш.

   - Просто те обичам. Притисни ме до себе си. 

   Тя го притегли към себе си и той потъна в нея. Не усещаше нищо, освен нея и тя го завладя и проникна в душата му. Накара го да забрави за всичко и всички. Целият свят престана да съществува и се събра в нея.

   Устните  му  нежно докосваха  извивките на шията, стигаха  до гърдите, стегнати от корсета и се връщаха, пиейки жадно от нейната омагьосваща женска тайнственост, докато не откриха полуотворените устни под златистата маска, скриваща лицето, но не и очите. Те блестяха с морна любовна подкана, на която той не можеше да устои.

   С наслада, покрита с необяснима тъга, той я целуваше и пристискаше до себе си, чувствайки възбуждащите извивки на тялото и допряно плътно до неговото.

   Миговете летяха обвити в забравата на ласките. Разпалваха се все повече и повече от овладелия ги унес. Насладата от тяхната близост ги беше отнесла в своите владения сред които цареше блажен покой и всичко беше като сън, който те носи въпреки волята си. Оплетени в неговата невидима паяжина, те се оставяха той да ги води сред необятния свят на желанията им.

   За тях не остана нищо неестествено в тази среднощна среща. Водеше ги желанието един към друг и те не мислеха, че ще има край. Владееше ги чувството, че винаги ще се къпят в лунната светлина, оплетени в ласките на другия.

   Степан взе на ръце крехкото треперещо тяло на непознатата девойка и го внесе в полуотворената до тях врата. Постави я на меките завивки покриващи масивното легло и устните му, отражение на трепета обзел душата му, треперещи от тайнствеността и възбудата на мига, докосваха нежната кожа . Той бавно разкопчаваше роклята, стягаща и скриваща нейното тяло, което се освобождаваше и засияваше като прекрасно цвете, разцъфващо пред очите му.

   Тя се обърна и остави ръката му да се плъзга по цялото тяло, освободено от оковите. Чувстваше пръстите му как пътуват бавено надолу по наелектризираното и тяло. Остави го да зарови ръка между леко стиснатите бедра, където нежните устни на половия орган се навлажняваха от възбудата, разливана от неговите ласки. Гърдите и се надигаха от шеметния вихър на разигралите се чувства и докосването на устните по набъбналите зърна я караха да потръпва с цялото си същество.

   Ръката и съвсем естествено се плъзна към неговата и я притисна по-силно към слабините си, подканяйки го по смело да зарови пръсти в плътта на скритото от полуотворените устни влагалище. Тя го желаеше и желаеше сега.

   Насладата от докосването на нейното тяло му беше толкова приятна, че той искаше това да продължи вечно, но мъжът в него беше по силен. Напиращото желание издуло члена му до пръсване го влудяваше и той я освободи от дантелените гащички.

   Докосването на топлия полов орган, разля такава силна възбуждаща магнетична топлина по тялото му, че той се остави да го обвият с крака около ханша. Тя целуваше гърдите му открити от разкопчаната  риза и нейния дъх му се струваше най-нежното докосване, което съществува на света. Погледа му често се спираше на нейните гърди, които тя не му позволяваше да докосва сега. Те се надигаха от възбудата и при всяко вдишване разкриваха бенка скрита под едната. Тя се показваше за миг и скриваше, като срамежливо животинче, загадъчно, както жената на която принадлежеше.

   Омаян от нея, полугола, тайнствена и мистериозна, Степан се оставяше на нейната воля, изместила неговото желание. Едвам дочака мигът когато ръката и намести члена му между влажните полуотворени полови устни, готова да го въведе в топлите и гостоприемни женски дълбини. Неговата плът проникна в нейната и те се сляха в едно, след сподавения и вик, когато той преодоля нейната девственост. Този момент после дълго щеше да го преследва.

   Когато дойде на себе си, нея вече я нямаше. Би могъл да убеди себе си, че всичко е било просто сън, но петното потъмняла кръв до него говореше друго.

   Дълго се измъчваше после. Въпросите, които си задаваше водеха в задънена улица. Коя беше тази непозната? ; Къде изчезна и защо не му се разкри?- бяха малка част от неговите терзания, защото го вълнуваше много повече въпроса: Щеше ли да я види отново някога?

   Той остана до денят на сватбата на брат си, обзет от копнежа да я открие или поне да открие някаква следа. Изгаряше от желание да намери някакъв отговор на въпросите които се блъскаха в главата му и отговора, който му беше даден го срази и се заби като нож в сърцето му. Превърна се в кървяща рана, чиято болка не му даваше покой нито денем, нито нощем.

   В мъглата на своята любов, толкова неясна и все пак изпълнена с надежда, той внасяше багажа на Наташа в същата тази къща, сред стените на която беше преживял най-сладостните мигове от живота си примесени с тежки терзания. Не веднъж се беше вглеждал в лицата на девойките за да открие тази, която го беше сразила и отнела покоя. Посещаваше всички приеми и балове, но отговор не откри. За последно той изкачваше стъпалата, мълчаливо носеше куфарите и ги внасяше в стаята. Не обръщаше внимание на въпросите на Наташа, която подреждаше нещата. Внесели и последния сандък с брат си, Степан за миг хвърли поглед към разтворения куфар на масата. 

   Блясъкът на това което видя го заслепи. Стори му се, че светът се стовари отгоре му с желязната си, необратима логика. Все още невярващ, той се приближи и протегна ръка, но не посмя да я докосне, защото това беше маската на непознатата. С ужас погледна Наташа и избяга от стаята.

   От тогава той не беше виждал брат си и жена му, до тази вечер. Не отиде дори когато се роди племенника му. И двамата забелязаха промяната в него, но той избягваше въпросите. Упорито премълчаваше причината, решен тя да остане негова тайна завинаги. Необяснимо дори за самия него, той се сближи с Лидия. Чувствата, които изпитваше към нея, той наричаше приятелски, но това беше само илюзия. Те се познаваха от деца и той винаги беше гледал на нея като на сестра. Мрачен и страдащ, само когато беше с нея чувстваше облекчение и успяваше да забрави това, което не искаше да си спомня.

   Вината която изпитваше към брат си, все така го гореше, но той не посмя да я сподели дори с Лидия. Прие любовта, искряща в очите и, тя сгряваше за кратък миг измъчената му душа, но не носеше облекчение.

   И ето сега я очакваше в стаята им. Не разбираше как се стигна дотук. Затънал в своята вина и болка, той се беше оставил на течението и сега беше женен и се готвеше за един разговор, който щеше да преобърне живота му. Трябваше да разкрие пред Лидия случката от онази вечер и любовта към девойка, която всъщност, по волята на съдбата беше жена на брат му.

    Но защо, когато разбра истината не беше удовлетворен. Някак си образът на Наташа от онази нощ, подхождаше повече на Лидия, отколкото на нея. Това беше тежко съмнение с което се бореше откакто видя отново Лидия.

   Изморен и изтощен, заповядващ си да бъде силен и да се реши на този разговор, видя влизащата си жена. Беше прекрасна в атлазения си халат, кокетно разкопчан на гърдите. И точно там, в разтворените гънки на халата, надигнат от овала на гърдите, той забеляза отговора на своите терзания. Забеляза нещо, което си спомняше смътно, но сега то изплува в паметта му и душата му затрептя в радостен възторг.

   Прегърна приближаващата се Лидия и целуна малката бенка, скътана между гърдите.

   - Значи това си била ти?- и не можеше да скрие вълнението в гласът си.

   - Да скъпи. Но ти трябваше много време за да разбереш.- каза тя с дяволита усмивка, разкриваща истината, която той не беше проумял досега.

   - Но защо маската ти беше у Наташа?

   - Това ли било. Просто и я оставих, когато си тръгвах. Тя я искаше толкова много.

   - Господи.- възкликна Степан и Лидия разбра всичко.-Знаеш ли ...

   - Не говори.- спря го тя.-Всичко е минало и искам да знам само, че ме обичаш.

   Той разкопча докрай халата на Лидия и проведе ръце по възбуждащите очертания на тялото и. Този път той не чака, а се освободи от дрехите и се остави на ласките и. Не се противи, когато тя отстрани ръцете му и седна в скута. Нейните пръсти насочиха члена му към дълбините, които го погълнаха.

   Тя бавно се движеше, държейки го за раменете, отдадена на удовлетворението от неговата близост. Измъчваше го бавно, като плъзгаше влажните си полови устни, разтворени от члена му, по неговата твърда повърхност, леко свивайки мускулите на влагалището. Така играейки си, тя направи няколко неочаквани и бързи движения и се отпусна, чувствайки неговите пулсации в себе си.

   - Колко съм бил глупав. Как не съм разбрал, че това си ти?- прошепна той.

   Тя притисна главата му към гърдите си и повтаряше:

   - Глупчо! Глупчо!- с горчивина и съжаление.